Дори да не си го признаваме много от нас изпитват чувство за вина и то много често. Чувстваме се виновни, че не отделяме достатъчно време на родителите си, децата си, близките си и тн.
Без да искаме сме обидили или наранили някого. А той как ли се чувства сега заради това? Това, което сме направили е да си поставим сами присъда и да я излежаваме в „Затвора на вината”. Вината е наказание дълбоко в психиката ни и ни вреди по начин, по който дори не подозираме.
Ние много лесно си поставяме етикет „Лош син или дъщеря”, „Лош родител”, „Лош приятел”, а понякога дори стигаме до крайности като сметнем себе си за „Лош човек”.
Нека ти разкажа една история. Преди много години в едно английско училище бил проведен образователен експеримент. Учениците на една възраст били разделени в два класа. В края на годината бил проведен изпит, след който децата били разпределени за следващата година. Резултатите от изпита обаче не били разкрити. Само директорът и психолозите знаели, че детето, което показало най-добри резултати, било поставено в един клас с децата на четвърто, пето, осмо, девето, дванадесето, тринадесето и т.н. място.
Докато децата, които се наредили на второ и трето място на изпита, се озовали в другия клас — заедно с децата на шесто, седмо, десето, единадесето и т.н. място. С други думи, децата били равностойно разпределени в двата класа въз основа на своите резултати. Учителите за следващата година били подбрани така, че да са еднакво способни. Класните стаи имали еднакво обзавеждане, ползвали еднакви помощни средства.
Всичко изглеждало еднакво, с едно изключение: единият клас бил наречен „а“ клас, а другият — „б“ клас. В действителност в двата класа имало еднакво способни деца. В представите на всички обаче „а“ клас бил класът на умните, а „б“ клас — на по-малко умните. Някои родители на деца от „а“ клас били приятно изненадани, че детето им се е справило толкова добре, и го наградили с подаръци и похвали; докато родителите на някои от децата от „б“ клас ги смъмрили за това, че не са положили достатъчно усилия, и им отнели някои привилегии. Дори учителите преподавали по различен начин на „б“ клас, като не очаквали от тях високи резултати.
Тази заблуда била подхранвана цяла година. Дошло време за годишния изпит. Резултатите били потресаващи, но не и изненадващи. Децата от „а“ клас се справили невероятно по-добре от „б“ клас. Всъщност изглеждало така, сякаш на миналогодишния изпит именно те се били класирали в първата половина. Тези деца се били превърнали в „а“ клас; а онези от другата група, макар предишната година да им били равни, сега били станали „б“ клас.
Това им повтаряли цяла година, по този начин се отнасяли към тях и в това вярвали самите те — в крайна сметка в това се и превърнали. Когато си сложим етикет „Лош син” например, ние почваме да се отнасяме към себе си като такъв, вярваме, че сме такъв и в резултат на това е възможно наистина да се превърнем в това, което вярваме, както и децата от „б“ клас.
Нека за миг допуснем, че наистина не сме постъпили коректно с нашите родители, деца и тн. в даден момент от живота си. Замислете се това ли е единственото нещо, което сте направили през живота си? Какво друго сте направили тази година, по-миналата година?
През повечето време повече лоши неща ли сте направили или повече хубави? Много често забравяме за множеството хубави неща, които сме направили за другите и се фокусираме над нещата, които не сме направили добре. В повечето случаи вината е затвор, в който сами сме се поставили.
Най-трудният етап в освобождаването от чувството за вина е да убедим самия себе си, че заслужаваме прошка. Всичко, което трябва да направим е да се осмелим да прекрачим прага на собствения си затвор.
Притчата е от книгата на Аджан Бран – „Отвори сърцето си“
Тази статия все още няма коментари